Здравейте! Добре дошли на моето блог място! Казвам се Калина и много се вълнувам да ви посрещна. Майсторя Пясъчен компас в мислите си и пространството от няколко години и ми е страшно приятно, че най-накрая стигнах ча-а-ак до публикуване. Вместо Въведение ще ви разкажа за местата и посоките, които ме доведоха дотук.
Родена съм в град Пазарджик. Там прекарах „първите 7“, „сладките 16“, „(НЕ)чаканите 18“. Детството ми беше неповторимо. Нямах приятели в квартала, но за сметка на това с децата, с които играех на село, правехме най-впечатляващото тристепенно меню: супа от плевели, кюфтета от изпечена на слънце кал и десерти от… ами мека кал.
В детската градина беше вълшебно, в училище беше приятно, а гимназията не беше кошмар. Причината затова може би се крие в това, че паралелно с всяко от тях посещавах певчески хор – първо в детска вокална група, а след това в детско-юношески фолклорен ансамбъл. Определено музиката прави животът по-… като възрастен бих казала „поносим“, но пък така или иначе думата „прекрасен“ ми харесва повече.
След 12 клас заминах за София, заради чудната нужда от висше образование. Идеята да уча в Пловдив(града с най-близкия университет до Пазарджик) по моите критерии се оценяваше с минус 10 по авантюристичност. Обожавам морето, но Варна пък бе твърде далече, а всички планове за образование зад граница бяха захвърлени след първия провал на изпита за сертификат по английски.
Затова реших да завържа романс със столицата. Приемах и предизвикателството със справянето с „големия град“. Компасът ми ме бе отвел в правилната посока. Със сигурност някой ден ще ви разкажа за мястото на София в сърцето ми, но засега ще спомена накратко – Влюбих се в нея.
След 4 години следване и много силни приятелства и любови обаче, пак нещо не ми достигаше. Исках ново място, с нови хора, нови преживявания. Често затварях очи и си представях стрелката на компаса, а когато ги отворех виждах само едно име – Пловдив. Пловдив – тук, Пловдив – там, Пловдив – сега, утре… цяла година – не в каква да е роля – в културната столица на Европа.
Нямаше как да го пропусна. Няма и защо да ви заблуждавам – там имах цяла кибритена кутия братовчеди, стари и нови приятели, които само чакаха едно „Драс!“ и щяха да запалят огънчето на душата ми, което ми липсваше напоследък. А също и една клечка кибрит, заради която още нямах представа, че ще лумне цяла магично-нестихваща заря в живота ми. Ех, че много метафори. Пуф!
Ето и нещо малко по-конкретно: Ако заедно застанем на върха на родословното ми дърво, ще видим, че компасът съвсем равномерно мести стрелката си в две посоки – ту на едната, ту на другата. Отправим ли поглед в първата – пред нас се ширва Тракия във всички цветове по низинния си релеф. Във втората посока се извисява Родопа планина – в десетки нюанси на зеленото, с аромата на билките, които грижовно отглежда.
Ще опитам пак това с конкретността: „Обожавам да пътувам!“ – сега май се получи. Още един опит с няколко факта:
- Посетила съм като крайна дестинация 23 държави.
- Ако не броим преминаването ми в азиатската част на Турция, всички те са в 1 континент – Европа.
- Първото ми пътуване зад граница беше през 2007г.
- Последното – преди 1 месец.
- Извън България съм прекарвала най-много 10 дни.
Би ми било приятно да разкажа повече за тези факти. Изброявам ги обаче, само за да мога да разкрия дестинацията, която ме очаква след малко повече от месец. – Вече съм я посещавала…
– и тя се намира в Европа…
– и ще прекарам там 3-4 месеца…
– малко ме е страх, но – дами и господа – Австрия.
Това е накратко – моите посоки в миналото, настоящето и близкото бъдеще. Съкратено представяне, за да знаете кого четете. Надявам се да четете. Ха-ха. Всичко друго, което мога да разкажа надълго и нашироко, обещавам, ще напиша! А сега наливам с вода посребреното канче, вътре потапям букетче здравец и лисвам напред. Летят весели капки. Пристъпвам с компас в ръка.
Пясъчен компас 