Обичам есента! Една от причините за това е фактът, че намирам за страшно красиви изсъхналите цветя. Точно както живите цветове носят аромата и настроението си, така и увехналите венчелистчета, които грациозно се крепят по местата си, имат своя чар. А есента е цял пъзел от падащи листа, главички на цветовете и кестени (от чиито любови с гравитацията всъщност ме е страх). Есен е и съм щастлива. А историята за бурканчетата ще започна от малко по-далеч.

През живота си не бях работила повече от 4 месеца през юношеските и студентските си лета. Затова в момента, в който мина тази третина година трудов стаж на първата ми сериозна работа, се появи една тухлена стена някъде в съзнанието ми. Преграждаше и се пречкаше, както намери за добре и ми тежеше. Много харесвам работата си и се опитах да преборя стената с идеята, че това е само психологичска пречка, която сама съм изградила. Не помогна. Не работех на 100% и не се чувствах емоционално пълноценна в продължение на седмици.

Затова реших да избягам там, където природата отмива всичко от мен и ме прави въздушна. С Митко яхнахме мотора и заминахме за два дни до едно от местата, което мога да нарека свой дом – Неделино. По някаква (никаква!) случайност там е родният дом на моя момък. Обожавам това градче, сгушено в южно южните Родопи. Обещавам някой ден да ви разведа по улиците, поляните, студените извори и горските му плодове. Сега обаче едва намирам търпение да ви разкажа за малките ми ритуали, с които се „излекувах“. Бяха ми напълно достатъчни да бутна и стената.

Дишах, мълчах и приемах слънчеви лъчи. Взимах всичко – въздуха, пейзажите, ароматите, хората… и издишах. И берях билки.

Когато се върнах в Пловдив, имах чувството, че съм направена само от слънце, мед, разцъфнали клонки и вода. Бях цяла – нямаше стена.

Бях запазила обаче хитростта си и я използвах за канап, с който завързах набраните билки. Донесох си ги под тепетата и ги изсуших. От доста време отлагах обработката им, но преди няколко дни попаднаха в нещо-подобно-на-график-а ми. Днес погледнах нашарената с маркери бяла дъска и го реших – време е за билките.

Ако го сравним с дължината на цялата тази статия, количеството бял равнец и жълт кантарион не е много. Нито пък джодженът(в Пазарджишко – „нане“), който често с Митко използваме за подправка. Но пък много се радвам, че „бера плодовете“ на труда, положен още в началото на лятото.