Понякога искам да се изгубя в социалните мрежи. И плувам в живота на другите. Точно като хобито ми да поглеждам тайно в прозорците на чужди домове. Тук уж съм по-близо. Но съм толкова далече. И не ми стига. Плувам само на повърхността и никога емоцията не е достатъчно тежка, че да успея да се гмурна истински. И никак не ми стига.

Понякога искам да се изгубя в града. За да прегърна всички свои мисли и да плувам в тях. Или да овладея мислите на хората срещу мен. Да преживея историите им, които или съзерцавам в момента, или бродирам нелепо по гоблена на предполагаемия им за мен живот. Искам да дишам песента на града от всички звуци на ропот, сирени, автомобили, тайни, намигания, смях, устрем и дъх. Не искам да намеря в себе си в града, а да му очертая карта вътре в мен. И да я слея със себе си като пъзел.

Понякога искам да се изгубя в някой свой без дати тефтер. Искам да нарисувам всяка драскулка, която усещам в момента. Искам да напиша всяка дума за всеки ден и план, който се породи като безумна идея в съзнанието ми. Искам да начертая най-красивия и зает месец, който някога съм имала. Искам да надпиша всеки подарък и да пресметна в проценти всяка усмивка и всяко щастие, което мога да връча в ръце на света.

Понякога искам да се изгубя в някой момент. Искам той да ме погледне и да ме дърпа в океановата бездна към себе си бавно, а аз да потъвам и да нямам времето да се удавя. Защото спирам всичко на пауза и плача, докато прегъвам този поглед като снимка и я прибирам в бял плик, на който с мисълта написвам малкия шрифт за препратка, а мястото за заглавие оставям празно.

Понякога искам да се изгубя в спомен. Сама и седнала на дивана в споменика си отварям по препратката за онази друга любов, дето се ражда, като те родят и умира, когато умреш. …онзи момент, когато пътувахме и един от нас даде сигнал за снимка. Докато се подготвяме и прегръщаме – това е онази секунда преди щракването, която остава в моя албум на отминалите моменти.

Понякога искам да се изгубя в дъжда. Да усетя миризмата на мокрия асфалт. Да кацне на мен някоя капка, доскоро нощувала в пухкав облак на небосвода. Аз да я гледам като прозрачна калинка, а зад нея – (пак доскоро) сухата ми кожа потръпва от срещата. И да се намокря. И да чувам звука на шума на водата в еднакви размери и форма накъсана да се излива върху света. И да мълча сама.

Понякога искам да се изгубя в снега… и да мълчим заедно в белотата ни.