Седя пред стъклена маса, толкова дълга, че още не мога да видя края ѝ.

Протягам ръка през нея и пускам дланта си отгоре ѝ. Докато я придърпвам към себе си, докосвам повърхността ѝ с върха на пръстите си. Гладка е. Не усещам нищо освен равнина. Нежност. Студенина. Цялост. Не.

Протягам ръка през масата, пускам дланта си отгоре ѝ. Докато я придърпвам към себе си, докосвам повърхността ѝ с върха на ноктите си. Гладка е… СТОП! Пукнатина. Задира. Връщам се отново. Докосвам студената повърхност и придърпвам. СТОП!! На същото място, да – има пукнатина. Прокарвам нокът по нея. Издава стържещ звук. Хрипти. А нокътят ми в нея е като в коловоз. Станах и вървях изправена до масата така с нокът, докато не открия началото на пукнатото. Вървях няколко дни. Не я открих. Тези няколко дни върнах и назад и още толкова извървях на обратно, за да търся края ѝ. Не го стигнах и пак се върнах в началото – по средата. Седнах.

Изгубихте ли се? Това се случи в онези 15 минути, които ни оставиха домакините ни от Народния театър между „В самотата на памуковите полета“ и дискусията, която ни бяха отредили с Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте.

Тогава се роди пукнатината. Стана, както в много песни, картини, филми, постановки –  видях я на сцената, огледах се и бързо я открих в себе си. И започнах светкавично процеса по изследване.

Изправена съм пред тези линия, разцепваща повърхността на стъклото. Стоя като войник, но душата ми е в позиция на висок старт тъкмо преди да гръмне пистолетът за начало на надбягването. И знам, че само този проглушаващ миг ме дели от онази, която след малко ще се отправи на състезание с живота. И знам също, че аз и тя сме един и същи човек. Но един и същи човек ли са две личности – едната още в зората си и в покой, а другата вече изправена пред предизвикателства, движеща се, движеща, дишаща, устремяваща се. Това, което ни обединява са силно туптящото сърце – толкова силно, че дрехата над кожата над него да тупти показно и издайнически.

Изгубихте ли се? Тук съм – пред пукнатината. Искам да знам какво е зад нея. Как да разбера, ако не мога да я премина? Само ще я прекрача без дори да пускам стъпалото си да докосва отвъдната ѝ земя. Ами ако тя е просто стъклена стена? Ако затова съм се огледала от сцената? Вече силно вярвам, че е огледало – не може да има две от мен. Ако отвъд има друга – то тя е съвсем друг човек – не е Калина. Смело протягам длан напред, за да я отпра в огледалното стъкло. СТОП! … СТОП!! … Не спря – дланта ми вече е над линията и е уж в друго измерение, а пак е моя и пак съм аз. Придвижих я напред, мушнах и единия се крак и цялата ми половина се озова в онази част от стъкленото пространство, което до преди малко бе само отвъд, после стана огледално, а сега е просто ново измерение, в което преминах от портал, напукан в едно просто стъкло. И съм аз.

Изгубихте ли се? В залата на Народния театър съм. Гледам постановката и си мисля – Защо има двама на сцената, а думите им се повтарят? Защо бива изричан диалог, а толкова прилича на монолог? Защо две тела се движат в пространството, а едното повтаря действията на второто, но на обратно и са свързани като с невидим ластик и се следват, но бягат и се крият, но се търсят?

Може да съм аз и от двете страни на пукнатината. Мога да не искам да призная желанията и трепетите си, за да съм неразбрана. Мога да крещя повърхността си, за да я видят всички и да я чуят. Мога да позволя да усетят с върха на пръстите си, че всичко е наред. Мога да заблудя всеки мой нокът да не спуска пътя си по подножието на оформилите се до пукнатината върхове. И да не знам, че я имам. И да съм несподелена.

Изгубихте ли ме? Тук съм. Джон и Ингеборга са великолепни. Бих искала те да ме изиграят и успяват неповторимо. Аз лежа на студената стъклена маса, а Ингеборга е над мен, гледа с хирургическа прецизност и непоколебимост всеки извиращ черен плисък боя отвътре ми и го разказва като че е приказка. Думите ѝ се процеждат между зъбите и устните ѝ с такта и нежността на пишеща машина, носят същата мелодичност и удоволствие. Очите ѝ са ВЪВ камерата. Не знаеш, че има камера, не знаеш, че има екран. Ингеборга все едно те гледа пряко. Опитваш се да слееш образа на тази от сцената с плът и дрехи и тези очи, които ти разказват. Речта на Джон е като двигател в зимен ден. След всички статии, коментари, отговори, споделяния, смях, шушукания, присмех, за мен – късмет и вълнения… виждам го спокоен на сцената. И съм седнала в колата си и мушкам ключа, завъртам, натискам съединителя и с притаен дъх се приготвям за рухване. Газ. Той проговаря и изгасва. Още не дишам. Връщам ключа, завъртам пак. Съединител. Газ. Проговаря. И изгасва. Трети път. Проговаря. И двигателят пали. Представете си щастието на всички зимни шофьори по света. Истина е – Джон Малкович е тук и говори. И думи, които са минавали, предстои им или никога всъщност няма и да достигнат до момента на преминаване, се провират, процеждат и пътуват между буталата, валовете и клапаните на устната кухина на Джон. И той ме говори. Разказва ме. Надвесил се над тялото ми, наблюдава всеки цвят прежда, с който се тъкат мислите ми, решенията ми, стоките, с които търгувам с всеки срещнат по пътя на съдбата.

Изгубихте ли се? Гледам „Самотата на памуковите полета“ в Народен театър „Иван Вазов“ с Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте. Телата им не са техни. Мои са. Защото всички думи, които изричат, са били, в момента биват такива, ще бъдат или пък никога няма да успеят да бъдат (защото допускаме, че животът не е безкраен), част от хоризонта на съзнанието ми. Езикът, който използват не е сложен. Простичък е. Защото е огледален. Двамата преплитат думите си – вървят леко в диалог, понякога довършват фразите си един другиму. Смисълът е сложен. Но аз знам всичко за него. Знам за ролите им – КЛИЕНТ и ДИЛЪР. Кой кой е, кой на кого продава, какво му продава?

ДИЛЪРЪТ убеждава, че има всичко, от което има нужда КЛИЕНТЪТ, каквото и да е то. И ще го изпълни – с едно единствено условие – КЛИЕНТЪТ да го назове. КЛИЕНТЪТ убеждава ДИЛЪРА, че той няма това, от което той има нужда. И не го назовава. Каквото и да е то.

Започвам като сянка да обладавам редувайки двете тела. Питам, отговарям, питам, отговарям, питам, питам, отговарям, питам, отговарям.

– Защо не можете направо да поискате онова, което смътно, недоловимо желаете в този нощен час и което бихте поискали от всеки друг?
– Не се доверявайте на клиента: той се преструва, че търси нещо определено, а всъщност търси нещо съвсем друго, за което продавачът дори не се досеща, и в края на краищата със сигурност ще го получи.
…
– Не се страхувам да се бия, боя се от правилата, които не познавам.
– Няма правила, има само средства, има само оръжия.
…
– Простете, сигурен ли сте, че в нощната врява не сте казали точно какво искате от мен, а аз да не съм ви чул?
– Не, не съм казал нищо. Нищо не съм казал. А вие сигурен ли сте, че в тази нощ, сред този така дълбок мрак, че едва се свиква с него, нищо ли не сте ми предложили, а аз да не съм отгатнал какво е?
– Нищо.
– Тогава, какво да е оръжието?

Това е абордаж. Взели са ума и сърцето ми. Защо ми е тяло? Така то не е мое. Тяхно е.

Изгубихте ли се? Аз съм в самотата на памуковото поле. Земята е топла, а слънцето е обагрило всичко в оранжево. Залязва. Аз знам, че повърхността на този стъклен кораб в мен никога няма да е гладка, нежна и неразрушима. Има пукнатини, които откривам единствено когато съзнателно не преминавам по същността си само с върховете на пръстите си, а и задирам с нокти. Да, докато търся нова пукнатина, сама мога да създам нова. И от тук ще последва едно ненужно гмуркане в непознати води, за да изследвам себе си от двете ѝ страни. Вместо да продължа с експедицията по вече отдавна открити такива. И да задавам десетки въпроси, на които първоначално ще отказвам да си отговоря. Ще бягам, ще се свличам на пода, ще се крия, ще нападам, а после ще прегръщам, ще лаская, ще захвърлям жлъчни предположения за състояния и твърдения. И пукнатина след пукнатина ще познавам себе си. Ще се говоря, ще се разказвам. Ще убивам всеки нужен ДИЛЪР, ще подкрепям всеки натрапващ КЛИЕНТ. Защото когато не знаеш какво е желанието, ровиш без да спираш, докато не е на върха на езика ти и сърцето ти тупти толкова силно, че дрехата над кожата над него да тупти показно и издайнически, докато не поемеш дъх да го изречеш на глас, докато не го визуализираш на 99%. И СТОП!!!

Стреляш.

И започваш да бягаш от висок старт.

Бягай, за да не разбираш и за да не издаваш.

Умираш тихо в полето.

Последните лъчи на слънцето са прожекторите на сцената, които Джон и Ингеборга молят да бъдат изключени, за да виждат публиката.

И ти си там.

Никога няма да зададеш въпроса, който искаше да попиташ по време на дискусията.

„Трябва ли да е сцената като самотно памуково поле, за да … “