___ Първа среща ___________________________________________________________

Когато влизам в морето за първи път в годината, е като първа среща. Топло ми е. Вълнувам се. Нагазвам бързо, но пък стъпките ми – плахи. Първата вълна емоции ме лисва. Водата още е до коляно. Спирам замалко. Дъх. Пристъпвам бавно. При вида на следващата вълна облизвам устни, като когато си представям, че го целувам. Навлизам още навътре. Започвам да усещам хлад. И ето ти дилема – да изляза и да остана в ласките на жегата или да се хвърля в ръцете му. Морските обятия са много по-подходящи за авантюристичната ми натура – след малко тялото ми ще свикне с температурата и животът ще бъде по-хубав. Ето ти втора дилема – да се гмурна изведнъж или постепенно? А дали… да е близо до хората или по-натам сама? 

___ Гатанки и някакви други въпроси по време на срещата ___________

Сама съм в морето и се заслушвам в пясъчния си компас, за да усетя накъде да се обърна и отправя взор. Има дни, в които искам да гледам към морския хоризонт, а има и такива, в които съзерцавам хората. И задавам сама на себе си гатанки. Някои са с отговор, други – не, но всички са с отворен хоризонт.

– Защо Алиса, която е Калина, е в огледален свят? 
– Защото всичко е отражение – всяка повърхност, всяка посока, всеки аромат, звук, мисъл –  е отражение на някого и е нечие. Неговото, нейното – носи спомен и изобщо образ, който не е този сега – а някой на нещо от миналото или на проекция за бъдещето – как това море би изглеждало, ако имаше водно колело и на него бе той, как този въздух би натежал, ако те бяха го наситили със смеха си и леките си кайсиеви усмивки.

– За какво мисля, докато съзерцавам хоризонта? 
– Мисля си за самото съзерцаване и за отсъствието на мисли. 
– Това сега медитация ли е? 
– Чувам един гонг. Усещам присъствието им и със следващата вълна нахлуват всички мои мисли, които имах в онзи момент. 
– Без мисли, Калина! Каква медитация е това, ако мислиш? 

Една вълна оставя пръски по лицето ми. Капка се понася надолу и влиза във вадата на сълза. Ако я последвам мислено надолу като лодка, ще трябва да извикам чувства, които да я причинят. Не може да плават празни лодки! Всяка се носи с причина. Не ме питай защо плача. Морето е у мен и аз съм у него. 

– Чии са пясъчните кули? На децата, които ги мечтаят? На родителите, които ги строят? На морето? На земята? 

– Ако имам морето в дланта си, моя ли е тая кула, която, като изсъхне под жълто-бялото слънце, ще се отрони, наклони, изтече като в часовник?

Тече времето.

– Чий е вятърът? Този бриз, който ревнува косите ми от всеки друг, наместил ги в своите посоки?

– Какво е лятото без праскови? 
– Съвсем друга тема, която ще развали със сладостта си и сочните си конци всеки морски солен стипчив гълток. 

– И стъпките, които оставям, чии са? Дали не са на този след мен? Защото нали са неговото бъдеще? А бъдещето не е ли по-ценно от миналото? Поставени така на везна, не кичат ли него за победител пред преходността на моето минало, което е събрано върху отражението във водата на тия същите стъпки?

___ След срещата ___________________________________________________________

За да ти разкажа как е минало, на всичко мога да намеря сравнение, независимо колко несъвместими ти се струват думите, които свързвам.

Затварям очи и на колене заставам пред сейфа на съкровищницата на думите. Поставям ръка на кръглия циферблат и започвам да търся точната цифра, с която поредната позиция ще щракне. Ето ти сравнение за това как търся сравнение. Само дето цифрите са едва 10, а думите хиляди.

И тук, сега, на колене в тоя пясък, пред сейфа мога да ти кажа, че това лято е като солена праскова. 

Ако не знаеш как въртя думите на сукно и преда своята нишка от тях, ще решиш, че просто търся най-несъвместимите и тъка електрикови килими, за да се забелязват и в тъмното.

Ако ме познаваш, ще ми повярваш и ще затвориш очи и ти и ще усетиш истинския вкус на моето лято. Може и да го помиришеш. И да се затъкнат между зъбите ти конците на прасковата, да стиснеш очи от горчивината на солта върху езика или небцето ти. И ще разбереш къде и как се срещат двата вкуса и правят още 23 от тях. Сочни и мъхести.

И ще видиш думите ми и в тъмното, но не защото са електрикови, а защото ще са като стъпките на близките, когато се прибират у дома. Знаеш кой ей сега ще отвори вратата. И ще чуеш от там шума на вълните.