Това е една история от преди точно 2 години по железопътния маршрут Пазарджик-Пловдив. Разказала съм я в стори в Instagram, но много ми се иска да я оставя да си съществува и тук.

Влакът тръгна от Стамболийски към Пловдив. А аз имам подарък от Иван.

Иван е на 10 години и много се учуди, когато разбра, че съм на 26, а нямам мъж. Попита ме няколко пъти, за да е сигурен. По неговите думи той ще си вземе жена, не когато е на 18, а като стане на 20 – „защото е по-добре“ каза.

Иван е 4-ти клас. Ходи на училище в Смирненски и знае мега много чалга песни. Баща му подлуди целия вагон с тях. Иван обаче ми подари фиба. Намери я там, където му казах, че може да се е загубило подскачащото му топче. „Това е за теб.“ „Благодаря ти!“

Попитах го какъв иска да стане. Много тривиално, знам. Той обаче не ме разбра. Попитах го какво иска да работи, като стане на 20. Отговори ми „Каквото дадат“. Много глупава се почувствах. В разговора си с дете на 10.

Обикновено става така. Разбираме колко малко знаем и колко сме несъобразителни с цялата си съобразителност.

Или колко много знаем, но колко малко разбираме.

Малко преди да слезе в Стамболийски Иван се върна при мен и ми подаде ръка. „Чао! Аз ей тука ще слизам.“ Стиснахме си ръцете…

Обичам те, БДЖ“

Не съм физиономист, не знам и дали той дали ще ме познае. Фибата обаче си я пазя.