Хората, които ме познават, знаят, че много плача.
Не, не плача много.
Но плача лесно.

Може да е само поглед, дума, тон…
А в неделя бях на театър – „Есенна градина“ в МГТ „Зад канала“.

Беше трудно.
Не, не плаках изобщо.
Хората, които ме познават, щяха да се изненадат.

Но е факт, че имаше притъпена мъка. По излагането на истината. По потъването на истината. Излагането на истина, която се влачи подире ти и я дърпаш като хомот на врата – ама винаги зад теб – защото я носиш, но никога не искаш да я видиш. И само ако паднеш, тя ще те изпревари. Но ако се хвърлиш да поплуваш във всемира на водите, се гмуркаш без да искаш и някъде там забравена тя те носи надолу, като платения актьор на съдбата, която винаги те застига.

В тази градина лъжите падаха като листата на есента, която там отивала по-рано от всички други места. Бавно, но сигурно. И се отделяха от клона и заминаваха някъде далеч от дървото… Имало щастливо детство там. На думи. В заблуда и самозаблуда.

Не съм сигурна за щастливото детство на когото и да е от тях, но имаше любов във всяка раздяла, имаше тъга във всяка прегръдка.

А как се смях…
На цялата ирония, с която бяха пресъздадени семейните отношения, живота във всички лица на любовта, смъртта, старостта и пак тези трите, но в други поредности.

И не плаках. А в един момент имаше някаква тежка разкрита истина между образите. И усетих с една мистрия как някой залепи слой скреж по гърлото ми. Глупава и груба замазка. И се засмях в един момент.

А тия столове по сцената сред листата какви стожери бяха – с тежестта си, дървото и метала и тая странна форма – в движението им бе вложена цяла вълна ярост и грижа, разбутвани бяха светкавично и гръмоносно като буря, размествани бяха леко като опит за подреждане на слоевете във всички нас.

Нещо пак се случи в съдбите. И нов слой сняг полепна отгоре по стария в мен. Преглътнах. Изсмях се. Пресипна тоя глас.

Кой си ти? Какви са изборите, които правиш? И защо се връщаш там, където се връщаш? Заличаваш ли лошите си спомени, за да оставиш само хубавите и да градиш по тях? Какъв градеж ще е това? Шумна ли е шумата под краката ти, която отглеждаш – нека е цветна и мека, но можеш ли да легнеш на нея в дъждовно време?

Някой пак си тръгна от света на сцената. И вдишах студенина, която добави лед по образуванието зад езика. Взе да става топка и да спира по малко въздуха ми.

Обича ли някой някого и могат ли изобщо да отговорят на този въпрос, ако разбират любовта по различен начин? Всеки ще вика „Не, не, аз ще ти кажа как ще стане…“, ще се борят за своето свободно време, за тишина, за изкуство, за споделеност, за самота и ще викат „Не, не, аз ще ти кажа как ще стане…“

Прелестни бяха актьорите. Показаха ни най-неистинските целувки на света (освен една – ама да отидете да видите коя е). Най-истинския смях. Най-амплитудното пърхане с мигли. Най-жадното пиене. Най-устременото скачане. Най-припряното търпение. Не разбирам. Но си мисля, че да играеш, че образът ти е неспособен на нещо е по-трудно, отколкото ако е вещ в него – в любовта, в загрижеността, в изкуството, в разбирането, в пренебрежението, в лъжата. А за тях изглеждаше лесно като дишането да ни пресъздадат това така дяволски добро в преструвките семейство.

И на излизане от салона вече не можех да преглъщам. Взех си якето, шала и напуснах сградата на театъра. Навън валеше. Ама че есен. Дъжд ли беше, или сняг? Светофарът светна и като снежни топки взеха да ме удрят всички въпроси. И вместо отговори по обратния път на всички гравитации, анатомии и логики, тоя скреж от гърлото ми взе да се връща нагоре към очите и пак надолу отвътре навън.

И снежната топка се превърна в есенни листа по тротоарите на Перловска река.