Върви ми тези дни на мисли за крайъгълни камъни.

И тук е един такъв. Не, не блога – а едно специално за мен заведение в Пловдив. Не е точно съдбовно място, но е такова, на което се случват неща – или по-скоро не се случват. Срещите ми тук са паузата на живота. А често – може би 1/3 от тях – са със самата мен. Самата мен – много височайше звучи. А то… наистина съм сама. хаха. Ирония на езика и съдбата.

Често на това място няма места. А аз като седна, заемам цяла маса. Винаги се чудя дали да ми е гузно. И идват някакви екзистенциални въпроси: Аз сега трябва ли, или не трябва да съм тук? Кой защо е дошъл, как решава да си тръгне? Не, не – не ми трябва въпросителна. Позиционирам ги тук тези въпроси, но не ги задавам. Ще си тръгна, когато реша и съм готова. Или в обратния ред.

Разпънала съм по масата едни тефтери и книги. И съм готова за укорителни погледи. Глупости. Аз никога не съм в настроение за такива неща. И сега следколедно и предновогодишно още повече. Заредила съм се с достатъчно количество храна и голямо лате, за да си платя на съвестта, че мога да остана реципрочното количество време. Разгръщам книгите, пиша в тефтера. Ето – пиша. Да се види, че наистина съм заета и имам да върша някакви си вдъхновяващи дела.

Стефановден е. Ще поздравя имениците и ще довърша обзора на годината. А след това – целеполагането за 2025

Няма точка. Нищо не е завършено още

Когато е, тук ще има линк

P.S. 10 минути след публикуването осъзнах, че заведението е на ъгъл