Обожавам тишината в театъра. Защото се ражда сега. И съм част от нея. Тя не е като репликите или звуците в постановката. Не е така репетирана, не е изричана десетки пъти. Тя е днес, тук и в този момент. И не пиша, че не е репетирана, защото я няма в сценарии, в изброявания на такт и така нататък… а защото един от главните актьори в нейната роля просто винаги отсъства от репетиции. Публиката.

Тя се крие в дъха ни, промъква се между устните – и на актьори, и на зрители, излиза от ноздрите ни, танцува из пръстите ни. Тази тишина е като гъвкава умница, която подлага на изпитание всеки – ще се засмееш ли в неловък момент, ще подсмърчаш ли през сълзи, ще ти звънне ли телефонът, ще отвориш ли пакетче, ще тропнеш ли с токче, ще проскърца ли ветрилото ти, ще изшумолят ли полите ти, ще прочистиш ли гърлото си.

Тази тишина разтуптява сърцето ми толкова силно понякога. Мами ме да я защипя и изтръпвам, когато я чуя наистина. Питам се какво ли ще стане сега? и се моля на цялото човечество да мълчи и да не трепва, докато се е появила.

И има едно тънко, остро и парливо отвратително чувство на грехота – желанието да я вземеш, да я смачкаш като лист хартия и да я сдъвкаш – тази гадна, така напрегната тишина – да я сдъвкаш между зъбите си. Да – цялата зала ще започне тихо да те проклина на глас или наум (сигурно ще зависи от провинението ти) – но знаеш ли – всъщност голяма част от тях тайно ще ти завиждат – че си притежавал тишината в ръцете си и в челюстта си – и си се отървал от коварното чувство, покварил си се в блаженство, че не си се молил цяла вселена да я пази – а си се поддал на страхливата примамка да я убиеш сам, вместо да я гледаш мимолетно да съществува във всичките ти сетива и да те дразни с изящната си тревожност.

Аз винаги я взимам за боязлива сърна и не помръдвам и не дишам, докато я виждам. Представям си какво може да е днес нейното убийство. То има версии всякакви и всички ги знаем. Горе изреждам не малко. Затова сега просто ще погледна за вас през очите ми нейното раждане:

На сцената: Актьорите говорят, движат се, дишат и… замръзват в миг на емоция, сълза, драма, вперен поглед… ти.ши.на…

В салона: –не дишам, не-дишам, недишам, ндшм…__ усещам сърцето ми как се превръща в стрелка и бие в ритъма на няколко секунди, клепачите ми не съществуват, устните ми изсъхват, за да минава дъхът по-леко, не преглъщам.

На сцената: актьорите проговарят и помръдват…

В салона: Миг на сладост.