Опитвам се да си спомня, но нямам представа как и защо попаднах на онази фотографска изложба на третия етаж в НДК. За да сглобя малък пъзел, сега се разрових за някаква информация: било е авторска изложба на Силви Стам., която през своята фотография представя стихове на едни от най-популярните тогава млади български автори. датата: 3.11.2016 – денят, в който срещнах Константин Трендафилов.

Бях с мой приятел, който все ми казваше да го водя на някакви културни събития и аз бях супер щастлива, че има с кого и аз да отида. Та стояхме с него и слушахме стихотворенията на Рене Карабаш, Илиян Любомиров и този, който някога след това щеше да се нарече Папи Ханс. Гледахме фотографиите, в които бяха вмъкнати като ваденка тези красиви думи – и така сякаш стиховете бяха за снимките, а не обратното…

Тогава още не бях привикнала да слушам поезия, която няма рима. Разбирайте го, както искате. Но – какво друго освен поезия може да се нарече тази задушаваща емоция, която те къса и шие отново с тия думи?

А пък и Папи си е красавец – хайде да не се правим. Да, не знам дали сега би се облякъл, както в онази вечер, но целият образ на млад мъж с красиви думи, усмивка, която той не е много сигурен дали иска да е усмивка и такъв интелект – е.. хайде сега – да не се лъжем (а и винаги съм имала слабост към мъже с бенки на лицето, НЕ – не питайте (проверихте ли си дали и вие имате? ахахахаха – хайде по-лично и сериозно – щом четеш този блог, със сигурност имам слабост към теб) затварям я тази скоба вече).

Купих си книгата му и понеже съм аз, колкото и да не ви се вярва, умирах от срам да поискам автограф. А исках. Но имах топка в корема, гърлото и каквото друго притеснението можеше да ми притъпи от сетивата. Приятелят, с когото бях обаче няколко пъти ме побутна и ми каза някакви хубави, мотивиращи думи, които не помня за съжаление, но заради тях изтичах (в последния момент) след Константин и го спрях точно в момента, в който трябваше да се качи в асансьора. Пише го и в автографа. Бях много щастлива. Не знам колко пъти съм чела тази стихосбирка. И знаете ли – мисля, че любимото ми стихотворение е „Всичко е просто шега“ – за 1 април. Да го прочетете утре. Помня, че се намира на страница отляво. Като онзи орган. Лупкащия – който го издал при лекаря („Ранни симптоми“)…

… и който трябвало да се затвори, за да издаде Константин втората си книга. На 21.03.2017 беше премиерата й. А това е и първото събитие, на което отидох в Терминал1 – който пък вече не съществува. В нея автографът ми пак е специален – заради ниския ми понякога глас, особено в някои специални настроения, хората от време на време чуват, че се казвам Галина. И той така. Но сме се поправили и двамата. И ми е пожелал да отворя сърцето си. Кой прави така? Кой автор пише каквото и да е, с което да ти съсипе всички органи, които не си и знаел, че имаш, но преди да ги прочетеш е такъв – „Отвори сърцето си.“ Знам ли – може би всички. Или ме е подготвял. За фурор. И жълт кантарион.

Кекса. 9.11.2017

Кой си ти и какво направи с този с думите? Какъв е този кекс? Как така всичко е точно? Защо кекс? И защо набухвател? Не цяла България – имам чувството, че целият свят полудя. Аз си зададох някой и друг въпрос и се успокоих.

Това е Папи и онзи с думите си е на мястото. Това е жестока песен, която носи нещо ново и ненормално и това е страхотно. Всичко е точно. Само един може да пее кекс и ти да искаш ей сега да изтичаш и да пробваш да сложиш луканка и да осъзнаеш безсмислеността на своето съществуване и илюзорността на най-дълбоките си мечти и надежди. А като изпееш „животът ми е в застой“ и почувстваш силата на думите, никой кекс не може да ти помогне. Набухнете.

ГМО.

Започна Папи ерата и никой не можа да го спре този Суперпалав, който само за мен е Константин. (има места, които само феновете ще ги разберат и чак малко ме е яд).

Светът малко се поуспокои и Папи издаде „Друг“. Хайде пак вълна – как може този, дето пеел за кекс и бил мега забавен, сега да пусне тъжна песен?! Ей така – с идея, с маркетингова мисъл, с чувство за извор, поток, вълна и цунами и за любов. Няма друга сила за влюбването в песни като тази да се чуеш в думите и мелодията да ти наниже сърцето с вързан възел. И той е мега добър в извличането на тази чиста истина, която вади като влакно и с нея тъче песни на стана на изкуството. Рециклира ни любовта и плете от нея нова.

Била съм на около 10 негови участия – основно в Пловдив и 1 в Пазарджик и всеки път е различно, но винаги еднакво в едно – излиза и се оставя на сцената – пее, танцува, говори ни, гори в песните, които е написал и страшно се кефи, като и ние се кефим. К-Е-Ф – ДА. Не обича да пее „но всичко е точно“, обича ние да пеем припева на Азис, има си любими песни, има си и … неща, които знаете само ако сте били на негово участие.

И ей сега – само преди ден и половина – на 29.03.2025 – Папи събра почти 7 хил. души в Асикс Арена в София. И истината е, че аз бях там не толкова за песните (защото знам всяка и съм я чувала толкова пъти и на живо), не толкова заради танците (защото в зала не мога да се раздам, както в някоя от дискотеките), а заради целия този мини Папи-мемоар, който ви правя сега – нямах идея, че ще го напиша, но днес си дадох сметка за тази причина и така исках да ви разкажа. Отидох там, за да съпреживея този невероятен момент и успех с този уникален човек. Не, защото знае, че съществувам, а защото аз знам. Защото неговите думи ме вълнуват, помагат ми, вдъхновяват ме, бутат ме, вдигат ме и ме правят това, което съм, замислят ме. И той – просто – успя. Въпреки много.

Обикновено на подобни събития артистът е там горе на сцената, притеснява се за 100 неща, пее, танцува, съобразява се с танцьори, музиканти, публика, гости, осветление, мултимедии… и му се възхищаваш и някога си даваш сметката „Къде съм аз, къде е той… ех, ако бях станал певец…“

Папи каза, че тази вечер той е на сцената и нищо няма да застане между него и нас. И хора – така беше. Този човек си отвори сърцето, изпя си всичко все едно ей сега го е написал и е решил да ни разкаже за няколко свои любови и какъв работяга е решил да бъде. Беше облечен в най-жестокия сатенен гащеризон, какъвто искам и аз да имам. Беше си с пуснатата начупена коса и беше с най-най-най-истинската усмивка. Папи беше на сцената и беше като олицетворение на щастието – един успял, щастлив човек.

Ако ви е станало много захарно, мога да ви направя не-рекламна пауза с това, че DJ-ят, който пускаше музика уж да ни подгрее – беше избрал потресаващ плейлист, който не заслужава повече редове тук.

Много мразя плявата и фалша – сигурно знаете, ако често четете този блог, в който и не публикувам много често. И в този ред на мисли – не мога да ви опиша колко истински бяха думите, които ни каза Константин от сцената. За мое разочарование от самата мен – очаквах, че като за подобно събитие, Папи ще си е подготвил няколко изречения, ще ни каже колко ни благодари и колко е щастлив, че сме се събрали толкова хора тази вечер и ще приключим благополучно.

Вълнувам се само като си помисля за емоцията, която изпитвах, докато ни споделяше. Помня я, разбирате ли. Не, няма да ви кажа какво си говорихме. То си е само между него и тия 7 хил., които бяхме в залата. Но мога да ви кажа, че никоя прочувствена реч не се равнява на това да прочетеш по устните на Константин Трендафилов думата „благодаря“, която подари на всеки сектор в залата с поклон и без микрофон. Преди да сте си тръгнали от захар и лудости ще ви разкажа една основна причина за моите вълнувАния.

Малко по-горе споменах за възхитата от певците и равносметката с мечтите. С Папи обаче е различно. С него не мога да си кажа „Ееех, ако бях станала певица…“ Мисля си обаче: Този човек (прекрасен) започна с писане на поезия. Пусна брутален (и пряко, и преносно) роман. И хвана този красиво изписан лист и го смачка. Но от тия оригами направи кекс. Сложи го във фурната и избухна. Изтърпя всеки вкус на това тесто. Пече и изчака правилния момент кога да ни разтопи и нас. Как да не мечтаем? Как да си мислим, че не може да правим това, за което мечтаем? Как да не сме вдъхновени и да не сбъдваме? Като имаме цял един Константин пред нас, който на всичкото отгоре – 9 години по-късно е все по-искрен, реален и истински.

Мечтател и творец, който сбъдва, защото се счупва от работа – Работяга. Папи. Ханс. Константин Трендафилов.

Не мога да съм Папи. Но мога да съм Галина. „(Поправка, Калина!!!)“