Йоанна вече беше извън салона. Видя ме. Само ми кажи – докоснахме ли те? Да. отговорих.

Мисля, че малко я излъгах. Ако го приемем в по-буквалната му същност, докосването е допир, нежност, на повърхността. С тая тема за времето просто ми бръкнаха в трахеята – директно през кожата на шията. А така ми се искаше да стигнат и до дробовете. Но нямаха цялото време.

Малко ми се гади. Не, те не ме докоснаха, те ми оставиха тиня – някакво блато, в което газя.

Мислено мога да си разделя живота на 4 – живяла съм един, докато съм била на 10. После – един до 20. В момента съм в третия и сега някак съм на прага да премина към следващия, да си го построя, да си избера какво да предстои – от каталога. Нали хората си правят някакви списъци – 30 неща преди 30. 30 места до 30. Или онези класации – 30 успели личности до 30. Имам половин година за тези. Имам… нали знаеш – цялото време.

И съм сложила един пясъчен часовник на перваза на прозореца на ежедневието и минават… само докато аз пиша и ти четеш това – 1… 2… 3… 4… секунди – провлачила се е може би и минута… а в колко ли часа го четеш? Колко часа са това след като отвори очи днес?

Гади ми се. Когато егото играе и диалогът е безсмислен, защото знаем действията. Когато се разлиства каталогът на вселените. Когато той се връща недоволен.

Той. Той е все един и стоически пази характера си – независимо дали е надменен, уплашен, споделящ – Мартин ни показва един същински Човек. Землянин. Ненаситен. Искащ и търсещ – каквото и да е, ама да не е това. Много ми харесва как Мартин изкарва емоцията през гласа си. Мартин е глас. Той се побира в ниски и… особено във високите тонове, той съществува във въпросителните и съобщителните изречения. Той изкачва нотна стълба, докато се заканва. Трепери в страха си.

А тя пък бе една променлива в цялата история. Започна с плаха роля, запопрепъваше се по сцената. После реших, че е в нова роля. Но не – името бе същото. И мен ако някой ме види на 10, после веднага на 20 и… сега. Ха. Дали и той като зрител би решил, че съм друга. Ами дано да си помисли. Дано съм различна, дано всяка моя вселена е модифицирана стара. Не, не. Това не е самопоздравителната ми картичка по случай юбилея ми, за който ти така или иначе знаеш. Как откъде? Какво чете досега?

Та – за Йоанна – знам коя е, като каже „Глупости!“ и се усмихва леко снизходително, защото си решил да подцениш дадена ситуация или нещо.. май не си разбрал. Аз съм идеална в тази роля. Май затова съм й откраднала и фразата. И се сменя и ни показва тези различни фази на амбицията – с различен тон, дикция, динамика на цялото съществуване и осъдителност към другия. И тая драма – в съмнението, в лъжата, в заученото мамене на хората.

Гади ми се. От тази идея, пуснала пипала в надеждата на човека. Че има още нещо. Че може да е повече и по-хубаво. Че все има време.

Може би всеки си мисли, че в представлението има уловка за цялото време? И се опитва да размишлява – какво е цялото? Какво е времето? Но уловката е на друго място. И уловката на уловката е, че ти решаваш къде е уловката. Тя не е в сложни декори, не е в древни, дълбоки теми на хилядолетията. Може да се хванеш за наситата и правото на избор. Може да уловиш скрупулите при издигането в кариерата. Може и – разбира се, че може – да хванеш Времето. Но никой нищо няма да ти каже. Всичко е въпросително и въпреки, че има диалог между персонажите – ти си този, който трябва да говори, който трябва да изследва собствената дълбочина и да отговори на въпросите, които сам си поставя. А дали да се смееш, дали да мълчиш, дали да познаеш в тях себе си или някой, когото (не) харесваш – имаш цялото Нищо. Всичко. Безветрие. Пътуване. Време.

П. С. Не знам защо да има послеслов в личния ми блог, освен за една специална роля – г-н Пламен Манасиев. Иска ми се и тук той да се яви като една бяла рамка на цялото лутане. Да ти внесе спокойствие или покой. Или благина. Докато слушаш пивкия му за душата глас, пускаш своята да се тътри с въображението ти и заедно да го хванат за ръка и той да ги поведе – някакви си 100 години напред. И не знаеш – ще ги върне ли в същите им цветове и грапавини? Не знаеш кога. Не знаеш дали. Но все нещо знаеш. Но все нещо. Но все. Но. .