Имам няколко прегръдки, в които се връщам при всеки случай на нужда.

Не, разбира се – не говоря за човешките.

В едната от тях се приплъзвам като се залепя на топлия от слънцето дувар. Или просто някоя позната стена. Тя е получила любовта на тая дневна, жарка звезда и аз идвам да я взема. Да я открадна… Да открадна малко топлина.

За прегръдка №2 е нужна тъмнина. Излизам от нас и се оказва, че краката ми сами знаят посоката. Главата ми е изключена, но вървя с всичко останало. Е, в наличния състав го няма и сърцето, разбира се – то е някъде наоколо геройски леко загинало и е първопричината за тази подредена лутаница. Маршрутът е все един. На всяка стъпка ходилата ми стават част от нитосаната конструкция, създадена в допир с накривените павета. Обикновено ходя с бърза крачка, но при всяка мисъл за това, забавям скоростта и така сякаш с краката си провлачвам целия път и дърпам и стрелките на часовника да отморят.

И спирам горе – изгубена, но с още нестихващ устрем. Гледам половината град отвисоко. Точно защото не искам да му виждам детайлите. Взимам място, сливам се с природата (каквото е останало от нея там) и пускам специалния таймер. Това е една машинарийка в мен точно като пясъчния компас – някаква смес от хронометър и ключ на сейф. Докато времето тече, просто идва момент, в който отмереното тракане прави „Щтррхаккххх“. И спира – и ставам. Дошло е времето. Да, времето е дошло. Потеглям обратно. Ходя бавно, защото трябва здравословно и здраво да започна да излизам от тази прегръдка. Трудно е да се откъсна – затова сантиметър по сантиметър, дъх по дъх, сърцетуп по сърцетуп…

До следващия път с нужда от изгубване в познатото.

За другите прегръдки – някой следващ път – че песните са друга бира.