Наблюденията и изследванията ми над живота, понякога идват в писмена форма тук. Друг път се озовават в неписаните ми енциклопедични трудове, които трупам в галерия от картини в думи. Някои от тях имаха късмета да преминат клавишната бариера снощи около полунощ и ето ги тук за вас.

Наскоро гледах reel, в който едно момче направи красиво имение от пясък и мидички. Цялото изкуство в извайването на фасадата беше в правилния начин на премахване на пясъка – движенията, количеството, инструментите, посоката…

Мисля си – това е една от моите слаби страни, а той е същински виртуоз. Аз винаги съм твърдяла, че още от детската градина не работя добре с ножицата. Ни по листове, ни в житейски ситуации. Все нещо е криво.

Харесвам английската дума cut. Толкова е правилна за деянието на ножа, който просто прави… Рез. Про-рез. Това е може би българският еквивалент, който не отстъпва на чуждицата. В едната има сухота, прецизност и стакатост, докато у нас е като да сломиш бял лист хартия – имаш миг провлаченост и драматизъм – листът да увисне на врата си, но да няма време за танц и тъпизми (нали за нож говорим все пак). Острието на българската дума оставя спомен и се смислява с дарена секунда за последна мисъл. Но пък последна.

Из „Пътеписи по разсъжденията ми върху българските думи“

А ако се чудите дали имам и други неиздавани енциклопедични произведения, ето ви отрез от „За българските сезонни емоционалности“:

Имаме нужда от зимата. Трябва ни нейната тишина. Спокойствието. Студът Трябва да седнем, На стол. С взор – не вперен, а търсещ. Да се оглеждаме за нещо, което го няма между снежните прилични на салфетни откъсляци. Ние знаем, че имаме отсъствието му, неналичието или безличието му, и точно затова въртим очи в посоки – защото не искаме да виждаме нищо. Зимата е почивката на сетивата. Очи. Уши. Устни. Няма нужда да ги затваряш, запушваш, склепваш, затапваш, заглъхваш… В зимата те просто могат да не работят и ти сладко да съществуваш. Може да оставиш ръцете си без ръкавици – да усетят топлината на снега. Да кацне тази танцуваща бяла милиметрова драперия на кожата ти и да се стопи.

Ако есента ни е нужна, за да пратим сълзите си в редиците на дъждовните гарнизони на любовта – да се скрият, слеят, стичат – то зимата е тук, за да покрие, вземе, хвърли топка сняг, за да събере в себе си студа и да ни даде една измамна власт над ледените съвкупности от рендосани айсбергови късове. Ние сме една паста под целия пармезан, който само ние можем да изберем дали е ароматен и дали можем да допуснем, че дори и нескопосано, ако е имало любов, то вечерята ще бъде сготвена, вкусна и ще върви с червеното вино на февруари.

Другото в рецептата са виолончелото и пианото – най-комфортата музика на зимата. По рецепта не се взимат без снеговалеж. Само в коктейл. Кой сега разбра за кой вид рецепти изобщо става въпрос? За помощ може да погледнете в „Пътеписи по разсъжденията ми върху българските думи“, когато някой ден (едва ли) излезе. Нежният танц на тези два инструмента може да доведе до остро очакване на подобен валеж. Това от своя страна ще ни докара до ситуация, в която надеждите се топят правопорционално на всеки следващ тон от всеки следващ клавиш на пианото, по време на който не е паднал снежен прах, топлещ студено под уличните лампи. И всичко това без нито една скъсана струна. Или пък само една. Cut.

Този текст е повлиян и вдъхновен от няколко житейски и културни събития в живота ми в последните седмици: 
– новата песен на Папи Ханс „Ако случайно завали“
– филмът „Прислужницата“ (2026 г.)
– „Сурва“
– сняг в Пловдив
– споменатия reel
– новия албум на Молец „Параклис“
– предстоящите номинации за награди Оскар
– други…